ИНТЕРЕСНО: Как при толкото много факти за съществуването на живот след смъртта много хора предпочитат да не вярват? Хем не искаме да умрем, хем не искаме да живеем!!! Много любопитно, но е факт!
Както и в утробата ние не можем да си представим, че когато излезнем ни очаква един много по голям и прекрасен свят, така и във Физическия живот ние не осъзнаваме, че след смъртта ни ние се раждаме в един още по-обширен, светъл и красив свят - Духовния свят!
Наскоро посланията на д-р Ли от духовния свят растърсиха Щатите с шокираща информация за живота на известни личности в духовния свят. Невероятното послание изразяваше призива на много от жителите там да се осъзнаем и да не повторим някои от техните грешки. Буда например се разкайва за това, че макар Бог да е бил толкова близко до него във земния му живот, той никога не е осъзнал това. Той много страда за това, че е наранил Бог и подвел милионите си последователи в същото неразбиране. Също той директно се обръща към последователите си с думите, "вярата в прераждането само ще ви отдалечи от достигането на просветление."
Според посланието духовния свят на пръв поглед изглежда еднакъв с физическия, но бил много по-необятен. Там обаче отиваш в област където нивото на сърцето ти съответства на това на другите обитатели. Така че представете си ако сте егоист и се окажете заобиколен само от такива, или ситуацията на един крадец. Явно поради това духовния свят е разделен на различни нива които сме свикнали да наричаме, Ад, Рай, Небе... Посланието описва разликите:
В Небето нямало трудности, всичко се вижда и се знае. Там духът ти е винаги изпълнен с мир, спокойствие, а трудности, неудобство и гладът не съществуват. В Ада обаче хората винаги чувстватли глад и страдание. Там те са затънали в завист и неудобство, затова страданието и конфликтите са неизбежни. Но имало и секс и семейства, а прераждане не съществувало, само са ни влияели къде към добро, къде към лошо." Всъщност д-р Ли уточнява, че ние самите може да се превърнем в зли духове за потомците си ако не развием духа и сърцето си.
Друг шокиращ факт в посланията е, че основателите на големите религии като Исус, Буда, Конфуции, Мохамед, работят съвместно от духовния свят за да може техните последователи тук на земята да стигнат до помирение и осъзнаят, че Бог е един, и е Родител на цялото човечество, а не на една отделна религия или раса.
Хиляди са доказателствата за съществуването на духовния свят и за неговото влияние над нас. Все повече са и хората които преживяват неговата реалност директно. Ето и едно от тях:
Преживяване в духовния свят:
След самолетната катастрофа, 75% от тялото на Ренеле Уолис било изгоряло и тя умира на 9-ти Октомври, 1985 година. Следва извадка от преживяването й.
В този момент бях изсмукана в една тясна тръба и започнах да летя с краката напред. Тръбата беше изключително тясна и се уплаших повече, защото го почувствах почти като да ми изсмучат тялото от вътрешността. Скоростта ми беше огромна, неописуема. Нищо на земята не се е движило толкова бързо, не можеше. Сякаш профучах през галактики, но цветовете и светлините бяха точно до мен, почти ме докосваха леко и моите страхове се увеличиха.Тогава чух гласове. Сякаш имаше хора, които пътуваха до мен някак си, въпреки че нямаше място за тях. Усетих един човек до мен, който беше сам и не приказваше. Не можех да видя никого, знаех, че човекът е там.
Гласовете спряха и кратки картини проблеснаха пред мен. Поредица от картини, думи, идеи, разбиране. Бяха картини от моя живот. Пробляскваха пред мен с невероятна скорост, и ги разбирах напълно и се учех от тях. Друга картина се появи, и друга, и друга, гледах целия си живот, всяка секунда от него. И не само разбирах случките, ами отново ги изживявах. Отново бях този човек, правещ онези работи на моята майка, или казващ онези думи на моя баща или братя или сестри, и за първи път знаех, защо съм ги направила и защо съм ги казала. Не мога да опиша пълнотата на този преглед. Включваше знания относно мен, които всички книги на земята не биха могли да поберат. Разбрах всяка причина за всичко, което бях направила през живота ми. И също разбрах влиянието, което имах върху другите.
Част от мен започна да предчувства определени събития, неща от моя живот, от които бих се ужасила да ги видя. Но повечето от тях не се появиха. И разбрах, че бях поела отговорност за тези действия и се бях разкаяла за тях. Видях се да се разкайвам за тези грехове, искрено исках Бог да премахне тежестта и товара от тези ужасни действия. И Той ги е премахнал. Възхищавах се на неговата възвишена любов и на това че, моите злодеяния могат да бъдат простени и премахнати толкова бързо. Но след това видях други картини, които не очаквах. Неща, които бяха също толкова ужасни. Видях ги в страшни подробности. И наблюдавах влиянието, което те имаха над другите. Видях, че съм разочаровала много хора в моя живот. Давала съм обещания на приятели и семейството ми, които съм оставила просто да си чакат, докато не са станали безвъзвратно неосъществими. Хората са разчитали на мен, и съм казвала, много съм заета, това не е моя проблем, и съм ги оставяла. Моето пренебрежително отношение е причинило истинска болка и мъка на другите, болка, за която никога не съм знаела.
Показаха ми една приятелка, която страдаше ужасно в нейния живот. Тя е живяла в прекрасен, духовен свят преди да дойде тук на Земята, и тя е била объркана и нерешителна да дойде изобщо тук. Но й е било обещано да има добри родители, членове на семейството, и приятели, и тя се е съгласила да дойде за изживяването и израстването, което този живот ще и предостави. Показаха ми, че аз й бях една от най-важните приятелки дадени й да я упътват и помагат. След това видях моите лични глупости, безразсъдства и негрижовни отношения. Видях как тези се бяха комбинирали да заблудят моята приятелка и да я тикат към грешки и скръб.
Бях объркала живота си, без да се замислям за последствията, и по този начин наранявах и нея. Ако през цялото време следвах моите задължения към мен и другите, тя би живяла по-лесен и по-продуктивен живот. До този момент не бях осъзнала, че игнорирането на отговорностите е грях.
Какво се случваше? Защо виждах всичко това? Умът ми се въртеше с тези въпроси.
После, видях една жена, за която бях помолена да се грижа от нашия локален лидер на църквата. Просто трябваше да я проверявам и да видя дали се нуждае от нещо. Познавах я доста добре, но се страхувах от нейния постоянен песимизъм и негативност. Беше известна с нейната горчивина сред местните хора. Не мислех, че мога да се справя с депресиращото влияние, което тя ми оказваше, и затова никога не исках да я виждам. Нито веднъж. Сега видях, че възможността да я посещавам беше предопределена от Високи Сили, че точно аз съм човека, който й е трябвал по това време. Тя не го знаеше, и аз не го знаех, но аз я разочаровах. Сега аз изживях нейната тъга и почувствах нейното разочарование и знаех, че аз съм причината. Провалих се с тази специална мисия към нея, отговорност, която би ме подсилила с времето. Бях избягала от отговорността за растеж, за мен и за нея, защото не се стараех достатъчно да се преборя с моите дребни страхове и мързел. Но причината не беше от значение, и го виждах това, дори сега тя живееше в скръб и горчивина, изживявайки го, точно както аз сега, и нищо не можех да направя, за да се върна и да й помогна.
Преживях отново да правя и добри неща, но те бяха малко и по-малко значителни отколкото си мислех. Повечето от големите неща, които бях направила, бяха почти незначителни. Бях ги направила за мен. Помагах на хора, когато и на мен ми утърваше. Моята благотворителност се основаваше на условия за изплащане, дори и изплащането беше удар в моето его. На някои хора бях помогнала все пак, с малки жестове на добрина, усмивка, добра дума, малките неща, които отдавна бях забравила. Видях как хората ставаха по-щастливи поради моите действия и като резултат ставаха по-добри едни към други. Видях, че бях излъчвала вълни от добрина и надежда и любов, когато мислех само да помогна по някакъв малък начин. Но бях разочарована. Колко малко бяха тези случаи. Не бях помогнала на толкова хора, колкото си мислех.
Като свърши прегледа на живота ми, умирах от мъка. Видях всичко, което бях направила в жив и пряк детайл - лошите неща, натрапчивото и ужасяващото в техния край, и добрите неща, звънчащи с все по-голяма награда и щастие, от колкото можех да си представя. Но в края чувствах, че не отговарям на изискванията. Недостатъчна. Никой не ме съдеше. Нямаше никой. Исках да се потопя в мъката на собствените ми обвинения. Пламъците на разкаянието ме поглъщаха, но нищо не можех да направя.
Една точка от светлина се появи далече пред мен. Беше само точица, малко петънце в далечината, но неговата яркост се различаваше от всички други светлини около мен и инстинктивно тръгнах към него. Излъчваше любов и надежда и мир, за които моята душа жадуваше. Исках, нуждаех се от тази ярка, излъчваща светлина. Черната тръба прие формата на тунел и се отвори като стигнах края му. Изблиците на светлина идваха към мен, изпълвайки всичко с яркост и аз се приближавах към нея с невероятна скорост. О Боже, помислих си, тя я по-ярка от слънцето. Ще ме заслепи! Ще ме убие!
Спомних си моите изгаряния от самолетната катастрофа и се уплаших, че те ще се запалят отново от това сияние. Но не можех да се спра. Бях привлечена към светлината от сили, които не контролирах, и затова си затворих очите пред моето неизбежно унищожаване. Но моите очи не искаха да се затворят. Почувствах ги затворени, но някак си можех да виждам. И после бях в светлината.
Като ядрена експлозия светлина ме прониза. Всяка частица от мен беше разстреляна с ослепяваща ярка светлина и имах чувството на прозрачност.
Кожата ми не изгоря. Очите ми все още виждаха. Носех се в тази светлина, къпах се в нея и любовта, която ме обгръщаше и ме изпълваше, беше по-сладка и по-фина от всичко, което бях чувствала досега. Бях променена от нея, пречистена, истински направена. Наслаждавах се на нейната сладост и травмите от миналото бяха далеч от мен, забравени и трансформирани от мир. Тогава един образ се появи в далечината.
Една жена вървеше към мен облечена в бяло. Нейната коса беше бяла и нейното лице блестеше със светлина. Не ме беше страх от нея, любовта, която изпитвах не позволяваше страх. Тя се приближи и се спря точно пред мен. Тогава се усмихна и се влюбих в усмивката й. Тя ме изпълни с все по-голяма любов и исках да се запозная с нея. Тя ми проговори по име.
“Ранеле.”
Но нейните устни не помръднаха. Нейната усмивка не се промени и моята първа мисъл беше “Уоу, какъв трик! Нейните устни не помръднаха.”
“Ранеле,” каза тя отново, и осъзнах, че нейния глас звучеше в моя ум, а не в моите уши. Как ставаше това?
“Ранеле,” тя стана по-настоятелна. “Баба е.”
В момента, в който го каза, я разпознах. Тя беше майката на моята майка. Но изглеждаше различно отколкото си спомням. Тя беше пълна, ярка и жива. Изглеждаше да е на двадесет и пет години, но нейната коса беше великолепно бяла и всичко около нея беше сияещо красиво. Нейното тяло беше великолепно и започнах да разбирам, защо не я бях разпознала. Тя беше крехка и болна в годините, в които я познавах. Тогава го осъзнах.
Баба беше мъртва, тя умря преди няколко години. И си помислих, ако тя е мъртва, тогава какво правя тук?
“О, аз съм мъртва.”
Мисълта излезе от мен като изговорени думи, въпреки че не си помръднах устата.
Сега всичко се връзваше. Цветните светлини, прегледа на живота и сега тази светлина от великолепна любов, всичко това естествено се случи като моя живот продължи в следващия свят. Това определено не беше някакъв сън или някакво видение, породено от дрога. Бях по-силно осъзната и жива сега, отколкото когато и да съм била в тялото ми. Веднага приех това и исках да знам къде са всички.
Баба се засмя. Нейните устни не помръднаха, но нейния дух се засмя.
“Не се ли предполага хората да се срещнат след смъртта?” попитах аз. “Не трябва ли да има хора да пеят Алелуйа и да дойдат да ме прегърнат и да кажат, “Добре дошла?”
Тя се засмя отново, и си помислих, че това беше най-възхитителния смях, който бях чувала.
“Ами,” каза тя, “всички са доста заети. Ела. Имаш доста неща да видиш,” и тя се протегна за моята ръка.
Но си помислих, “Чакай, ами какво става с Джим?”
Джим беше един приятел, който умря в автомобилна катастрофа преди няколко месеца. Ако баба беше тук, може би можеше да ми каже какво се е случило с него.
“Какво става с Джим” казах отново, и тогава го видях в далечината да идва към нас.
Веднага исках да изтичам до него и да го прегърна, но баба ми сложи ръка отпред и каза, “Не, не можеш.”
Бях потресена. Имаше сила в нейните думи и знаех, че не мога да им се възпротивя.
“Защо не?” попитах аз.
“Заради начина, по който той живя живота си.”, каза тя.
Той се приближи и спря на около 3 метра. Беше облечен в джинси и синя тениска, разкопчана до гърдите. Така носеше обикновено тениски на Земята, но аз си помислих, Боже, това е рисковано. Така ли се обличат в Рая?
Той се усмихна и можех да почувствам неговото щастие. Въпреки, че не притежаваше същия вид светлина или сила както баба ми, той изглеждаше доволен. Предаде ми съобщение за неговата майка, като ме помоли да й кажа да престане да скърби за неговата смърт, да й кажа, че той е щастлив и върви напред.
Той обясни, че е взел някакви решения в живота си, които са попречели на неговото развитие на Земята. Бил е взел тези решения знаейки, че са грешни, и сега иска да приеме техните последствия. Когато е бил изхвърлен от товарния камион, в който били той, неговата жена и неговия приятел, главата му се е ударила в една скала и е умрял на мига. Когато е отишъл на другата страна, са му дали шанс да остане в духа си или да се върне на Земята. Той е видял, че неговия растеж на Земята е бил спрял и ако се върне би загубил и светлината, която е имал. И затова е избрал да остане в духа си.
Той ме помоли да обясня това на майка му, и аз казах че ще го направя, без да зная как, защото не си бях и помислила, че ще се връщам обратно. Тогава той каза, че има много работа, която го чака, обърна се и си тръгна. Мога да кажа, че беше доста зает, много ангажиран с неща, които бяха жизнено важни за него, които ще му помогнат, но не знаех точно какви.
Погледнах баба и я попитах, защо ме спря да го прегърна. Тя обясни, че това е част от неговото “проклятие”.
Обърках се.
“Силите, които са ни дадени”, обясни тя, “са само-дадени. Ние растем със силата на нашите желания да се учим, обичаме, и да приемаме нещата с вяра, които не можем да докажем. Нашата способност да приемаме истината, да живеем с нея, ръководи нашия духовен прогрес, и определя степента на светлина, с която разполагаме. Никой не налага светлина и истина върху нас, никой не ги взима, освен ако ние не поискаме. Ние сами се управляваме и сами се съдим. Джим, реши да ограничи своето развитие на Земята като се отказваше от неща, които бяха истина. Той нарани себе си и другите като използваше и продаваше дрога. Някой хора бяха тежко наранени. Той имаше няколко причини за да се обърне към дрогата, но си остава факта, че той знаеше, че тези неща са грешни. Той избра тъмнината пред светлината достатъчно често, че да не се обърне към светлината отново. И сега, до степента, в която той беше станал духовно тъмен, той е оставен с определена степен на тъмнина - или липса на светлина - тук в духа. Въпреки това той има воля. Той може да расте. Той все още може да намери всичкото щастие, което иска да приеме, всичкото което е способен да поеме. Но знае, че той няма същите сили да прогресира и да постигне радостта, която други с повече светлина имат. Това е част от неговото проклятие, че неговото развитие е ограничено. Но той избира да расте. И е щастлив.”
“Господ никога не дава повече предизвикателства в живота ни, отколкото можем да поемем, ” продължи тя, “вместо да рискува духовното развитие на някой и да причини повече болка, отколкото може да бъде понесена, той ще прибере този дух у дома, където той или тя може да продължи да се развива. ”
Всичко това ми звучеше напълно вярно. Тя ми го съобщи със скоростта на светлината, по-бързо от колкото компютрите приказват. Беше мигновено и абсолютно знаещо. Открих, че баба и аз можехме да мислим на няколко нива и да ги съобщаваме всички едновременно. Не можеш да знаеш нещо, без да знаеш всичко около него, какво го причинява, какво го поддържа. Знанието се прилепва в духовния свят, всяко парче се свързва с другите парчета. Всеки факт, който се свърже със знанието се вижда мигновено и изцяло. Такова нещо нямаме на Земята. Дори не можем да се доближим до такова нещо. Нашите знания и възможности за комуникация са като на дете, което още не е научило език. Опитваме се да комуникираме, но не разполагаме с инструментите. Като малки деца сме.
Баба ми протегна ръката си и каза, “Ела бързо”.
Посегнах да я хвана и спрях.
“Уоу,” казах. “Виж ръката ми”.
Ръката ми беше ясна, като прозрачен гел, но имаше светлина циркулираща през нея като чиста кръв. Но светлината не се движеше в неопределени посоки както във вените, ами светлината се излъчваше през ръцете ми като слънчеви лъчи или сноп от лъчи. И отново забелязах, че не бяха изгорели. Моите крака и ръце бяха перфектни и цели. Те излъчваха тази лъщяща лъчезарна светлина и погледнах баба ми и видях, че нейната светлина беше по-ярка от моята. Всяка част от нея беше по-ярка. Дори нейната рокля светеше в бяло. А аз разпознах роклята. Беше роклята, с която я погребаха. Майка ми я беше купила за нейното погребение. Сетих се с какво се беше облякъл Джим и разбрах, че хората там носят каквото искат да носят. Носят това, в което се чувстват удобно и знаех, че баба ми трябваше да обича тази рокля, която майка купи за нея. Въпреки, че не я е носила през живота си, баба я носеше сега и тя беше сияеща.
След малко ние вървяхме, хванати за ръце и най-красивата панорама, която някога съм виждала, се отвори пред нас.
На Земята не може да съществува градина като тази, която видях. Била съм в градини в Калифорния, които са ме смайвали, но те бяха толкова незначителни в сравнение с гледката пред мен. Беше един безкраен изглед от трева, сгъващ се далече в сияещите и ярки хълмове. Не сме виждали зелено в нашия свят като дълбокото, треперещо зелено на тревата, която растеше тук. Всеки стрък беше свеж, силен и зареден със светлина. Всеки стрък беше уникален и перфектен и сякаш ме приветстваше в това чудно място.
И цялата градина пееше. Цветята, тревата, дърветата и другите растения изпълниха това място с великолепни тонови и ритми и мелодии, но не чух самата музика. Някак си я чувствах на ниво отвъд слушането ми. Като баба и аз спряхме за момент да се удивляваме на величествената сцена си казах, “Всичко тук сякаш пее”, което беше печално неадекватно относно това, което почувствах. Просто нямаме език, с който адекватно да изразим красотата на този свят.
Забелязах нещо необичайно за цветята близо до нас. Баба ми си вдигна ръката и без да говори им заповяда да дойдат до нея. Въпреки че беше команда, цветята се радваха да й се подчинят. Те литнха във въздуха и се спряха в кръг около ръцете й. Букетът беше жив. Всеки цвят можеше да комуникира, да реагира и всъщност да осветлява другите до него.
“Бабо”, казах аз, “те нямат корени”.
“Защо трябва да имат корени?” каза тя. “Цветята на Земята имат нужда от корени, за да получат храна, за да израснат в техния пълен потенциал. Всичко, което Бог направи е духовно и е проектирано да расте към неговия собствен духовен потенциал. Едно цвете постига своя потенциал в цвета. Тук всичко съществува в своята пълна форма. Тези цветя не се нуждаят от корени.”
“Но те просто летят”.
“Трябва ли да паднат? Всичко тук е перфектно”. Тя взе едно от цветята и ми го подаде. “Не е ли красиво?” каза тя.
Целият цвят беше изпълнен с различни сенки от светлина и красотата му беше невероятна. Тогава растението стана част от мен. Неговата душа се сля с моята. То преживя всичко, което правех или бях направила преди. Силно ме осъзнаваше и в същото време ме променяше със своя нежен дух, със своето собствено съществуване и живот. То въздейства на моите чувства, мисли и идентичност. То беше мен. Аз бях него. Радостта, която дойде от това сливане беше по-проникваща и възхитителна и изпълваща от всичко, което познавах до момента и исках да заплача. Светото писание казва, че един ден всички неща ще са едно. Това изречение има огромна сила за мен сега.
Баба заповяда на цветята да се върнат и те полетяха нежно обратно на техните места просто над земята. Това в моите ръце също се върна, но неговата същност остана с мен.
“Всичко това идва от Бог и силата, която го поддържа идва от него. Това е силата на неговата любов. Както растението на Земята има нужда от почва, вода и светлина за да се изхранва, духовния живот се нуждае от любов. Всички създания произлизат от любовта на Бог и всичко, което той създава има силата да отвръща с любов. И по този начин създанието расте. И, Ранеле,” каза тя, “Аз те обичам!”
Като каза думите, почувствах нейната любов да зарежда съществото ми, изпълвайки го с невероятна топлина и радост. Това беше живота. Това беше истинско съществуване. Няма такова нещо на Земята. Почувствах растенията да ме обичат, небето, миризмата, всичко. И като получих думите на баба ми и тази любов, знаех сега, че съм отговорна да увелича и да издигна всичката любов около мен, независимо от обстоятелствата. Тя ме учеше на любов, нейното определение, нейната широта и сила, не само да се наслаждавам на получаването й, но да мога и да я изразявам към другите. Бях изпълнена с любов, за да стана източник на любов.
Баба взе ръката ми и като се разхождахме през градината ми обясни основни цели на нашия живот на Земята, нуждата да живеем златното правило, нуждата да помагаме на другите, нуждата от спасител, нуждата да четем Библията и да имаме вяра и аз й казах, “Бабо, това го знам вече. Всичко това го научих в Неделното училище. Защо ме учиш отново на това?”
Тя отговори просто, “С простите принципи на евангелието се намират мистериите в Рая”.
Какво казваше тя? Не виждах никакви мистерии в думите й. Почувствах нейната необхватна любов, но не виждах смисълът да ме учи на принципи, които ми са ясни от години. Въпреки това тя продължи, повтаряйки важността на простата добрина, религия, силата на покаянието, неща които всеки може да научи от Библията. Слушах и моето разочарование растеше като се изкачвахме по хълмчето. Стигнахме на върха и аз казах, “Бабо, знам всичко това, наистина. Научи ме на нещо ново.”
“Не си готова.”
“Да, готова съм, Бабо. Готова съм за много повече.”
“Не, все още не вярваш в основните неща. Липсва ти вяра.”
“В какво не вярвам? В какво ми липсва вяра?”
О, но тя ме познаваше. Познаваше ме по-добре от колкото си мислех. Както си стояхме на склона, не виждахме малка долина. Видях сценка, която ме промени завинаги. Сценката беше свята, неописуема, невъзможна да се изрази, и тези които са я виждали са я пазили в сърцата си. Видях, че наистина ми е липсвала вяра, любовта не е просто дума или емоция, любовта е сила, която задейства всичко около себе си. Любовта е силата на живота. Това беше повратна точка за мен. Нещо, което позволи на цялото ми разбиране и любов да се разширят, но никога не мога да споделя подробностите тук, освен да кажа, че любовта между хората тук може да бъде вечна. Почувствах баба да излъчва щастие. Минах един тест.
Баба взе ръката ми и полетяхме над пейзажа. Погледнах повърхността над нас. Бяхме се отправили като лъч светлина през необятния духовен свят, след това към космоса, пътувайки все по-бързо. Шлюзи от знания се отвориха и истина се стичаше в мен без край и ограничение. Нейният извор беше светлината и истината навсякъде около мен, и то беше изяснено за моето ниво от баба ми. Даваше ми знания за Бог, живота, създаването на света, дори за просторите на вечността. Истините бяха обширни и пълни и се стекоха в мен в такива огромни количества, че си мислех, че главата ми ще експлодира. Идваше прекалено бързо. Исках да съм в състояние да ги приема, да ги запомня, но бяха твърде много. “Не мога да ги поема!” казах. “Спри!”.
Внезапно всякаква комуникация спря и ние се спряхме на едно място. Баба ми ме погледна и почувствах нейната изненада. “Защо правиш това?”, попита ме.
“Не мога да погълна всичко, което ми даваш. Как ще мога да го запомня всичко?”
“Ранеле, не се тревожи за това”, каза ми тя. “Остави страха. Не се съмнявай в теб. Ще си спомниш неща, когато ти потрябват, и те ще ти бъдат дадени на твоята памет от Духа. Имай Вяра. Повярвай в силата на Бог.”
Тогава разбрах, коя е била най-голямата ми пречка в растежа ми на Земята: страха! Тормозил ме е през всички години, спрял е прогреса ми, бързо е отрязал моите опити да се справям с проблемите. Страхът е отнемал и моето удоволствие от живота и ме ограничаваше и сега. Когато се страхувах, моите сили за пътуване, разбиране и развиване се парализираха. “Не се страхувай от това!” си казах на себе си. “Пусни го!”. И пътувахме отново, знанията се изсипваха в мен дори по-бързо.
Сцена след сцена от жива истина минаваха през мен: историята на Земята, историята на нашето съществуване преди Земята, принципите, фактите, неща, за които си нямах и представа. Видях ги. Преживях ги, буквално станах част от всяка една сцена.
Видях, че ние всички стояхме пред нашия Баща преди да дойдем на Земята, братя и сестри във вечността. Преживях го наново, точно както го преживях в моя живот преди смъртния живот. Видях, че ние избрахме да дойдем тук, за да се сблъскаме с тестове и да придобием опит на тази Земя.
Видях, че ние избрахме да следваме спасител, който ще ни изкупи греховете на нашите смъртни животи и да ни отведе обратно при нашия Баща. Почувствах обич и радост да носят около мен като избрахме Исус Христос за спасител. Тогава вдигнахме нашите десни ръце, точно като в съдилище и направихме свещено споразумение с Бог, че ще направим всичко по силите ни, за да завършим нашите мисии на Земята. И почувствах огромната почит от това споразумение пред нашия Божествен Баща. Ние гласувахме, в крайна сметка, да станем сътрудници с него, за да донесем доброто на Земята. Ние обещахме да използваме нашето време и енергия и таланти да помогнем да постигнем пълните цели на спасителя, да върнем нашите братя и сестри обратно при него и при нашия Баща отново.
Видях, че нашия Бог ни познаваше всички индивидуално. Той знаеше сърцата ни, нашите души и ни обичаше безусловно. Сякаш беше прекарал неизмеримо време с всеки от нас, съветвайки ни, обичайки ни. Времето не съществуваше, всеки един от нас винаги имаше връзка с Него.
Видях хората, които стояха до мен по време на това събитие, бяха хората, които играеха важна част в живота ми на Земята. Бяхме свързани едни с други по жизнено важен начин. Ако някой от нас се проваляше в неговата или нейната мисия, всичко от нас щяхме да сме наранени по един или друг начин. Ако някой успееше, всички имахме полза. Сякаш бяхме част от един пъзел от милиони парчета. Беше нареден перфектно. Но ако едно парче беше премахнато, на всички щеше да ни липсва и нямаше да сме спокойни, докато това парче не беше намерено и върнато на правилното си място. Ние се нуждаехме един от друг. Ние все още се нуждаем и винаги ще. Мисля, че тук е невъзможно да се представи скръбта на брат или сестра, който е загубен от това огромно семейно събиране.
Много други случки от вечността минаха през мен. Сякаш се къпех в тях и ставах тях. Те бяха вляти в моята душа. И знам, че всичките тези знания са още с мен, някои от които си спомням, като споразумението с нашия Баща и някои, които чакам да си спомня.
Попитах баба дали мога да посетя, някои от моите приятели, тези за които се грижех през вечността. Тя каза, че някои от тях са все още на Земята и че няма да мога да ги видя. Попитах за другите и веднага те дойдоха при мен, красиви хора от светлина и любов. Спомних си ги и техните имена. Някои от тях бяха живели на Земята и умрели, а някои още не се бяха родили. Всички спомени от моето съществуване преди Земята се върнаха обратно, но ми беше казано, че няма да ги запомня, че те са били само за това място. Приех това и моите приятели дойдоха, прегърнаха ме и ме поздравиха с добре дошла.
Моите приятели ме прегърнаха отново и решиха да останат с мен. Почувствах тяхната перфектна любов и знаех, че никога няма да ме изоставят. Една приятелка дълго ме прегръщаше. Тя изглеждаше свързана с мен по уникален начин, но не разбирах точно какъв беше.
“Знаеш, че винаги съм била с теб”, каза тя. “Никога не съм те напускала. И никога няма”. Тя спираше на всяка дума, която казваше и бях толкова развълнувана, като разпознах нейната страст, че е с мен, нейната абсолютна преданост и любов.
“Винаги ще съм до теб”, каза тя отново.
Баба ми взе ръката и се озовахме отново в градината, пътувайки над един друг красив склон. Всичко беше хармонично, перфектно, като сладка музика.
Тя повдигна ръката си и спряхме над един друг висок хълм и видях милиони от хора пред нас.
“Това са духовете на тези, които са умрели”, каза тя. “Те чакат да се свърши работата. Те чакат тези на Земята да свършат тяхната част от работата”.
“Тяхната част от работата?” попитах аз. “Каква работа”?
“Ти се посвети да дадеш времето си и талантите си на Земята да продължиш работата на Господ. Ти се нуждаеш от тези хора и те се нуждаят от теб. Ние всички зависим един от друг”.
Моят преглед на живота ми беше показал колко небрежна бях в служенето на другите. Сега видях, че можех много повече да направя, споделяйки, принасяйки в жертва, предлагайки каквото имам. Духовете на тези, които бяха умрели чакат всеки един от нас, да стигне по-близко до истината, да стане част от големия пъзел отново, да разпознае божественото на Бог и да живее в своята светлина.
Преди да продължим забелязах, че всеки човек беше облечен според неговия период на Земята. Както моя приятел Джим, те носеха това, в което се чувстваха удобно.
Баба повдигна ръката си и земята се отвори пред нас. Погледнах и видях един човек да лежи в едно болнично легло, обиколено от доктори и сестри. Лицето на човека беше в бинт.
“Никога няма да си същата, Ранеле”, каза баба. “Лицето ти ще се промени и тялото ти ще бъде пълно с болка. Като се върнеш ще ти са нужни години за възстановяване …”
“Кога ще се връщам?” погледнах я. “Ти очакваш от мен да се върна?”
Внезапно разбрах и погледнах човека на леглото. Ръцете бяха широко разтворени и двете ръце и крака бяха разрязани на няколко места, за да могат течностите да се изтичат в пластични торби.
“Това аз ли съм?” бях ужасена.
“Да Ранеле, това си ти. Ще имаш тежки белези …”
Обезумях. “Бабо, няма да се връщам”.
“Твоите деца се нуждаят от теб, Ранеле”.
“Не, не се. Те ще са по-добре с някой друг. Не мога да им дам това, от което се нуждаят”.
“Не са само твоите деца, Ранеле. Имаш неща за вършене, неща, които не си свършила”.
“Не, по-добре съм тук горе. Не искам да преминавам през всичко това”, посочих тялото ми. “Отказвам. Искам да остана тук”.
Почувствах осъзнаването на баба ми, че времето ни беше малко. “Трябва да отиваш”, каза тя. “Мисията ти не е свършена”.
“Не, няма да се върна в това тяло! Няма да се върна.”
В отговор, баба ми замахна с ръката си и заповяда: “Виж!”
Една пукнатина се отвори в пространството пред нас и видях един млад мъж да върви към нас. Първоначално той не разбираше защо е тук. Тогава ме видя и се вцепени.
“Защо си тук?” каза той почти невярващ.
Като останах мълчалива, неговото невярване се превърна в скърбене и започна да плаче. Почувствах неговата скръб, неговото нещастие и аз започнах да плача.
“Какъв е проблема?” попитах аз. “Защо плачеш?”
Прегърнах го, за да се опитам да го успокоя.
“Защо си тук?” повтори той.
Тогава разбрах, че моето отказване да се върна обратно на Земята му причиняваше тъга. Трябваше да съм на Земята за него, разбрах това и веднага почувствах вина поради моя егоизъм.
Неговото име беше Натаниел и той не се беше родил все още. Той каза, че ако не се върна, неговата собствена мисия ще бъде възпрепятствана. Тогава той ми показа мисията си и видях, че трябва да отворя вратите за него, да му помогна, да го насърчавам.
“Ще завърша колкото мога от моята мисия”, каза той, “но никога няма да я изпълня без теб. Имам нужда от теб”.
Помислих си, че сърцето ми ще се пръсне. Бях част от неговия пъзел и го наранявах и всеки, на който щеше да помогне като отказвах да се върна на Земята. Почувствах огромна любов към този млад мъж и исках да му помогна по всеки възможен начин, по който можех.
“О, Натаниел”, казах аз. “Заклевам ти се, че ще ти помогна. Ще се върна и ти обещавам, че ще направя всичко, което мога, за да свърша моята част. Ще отворя вратите за теб. Ще те защитавам и насърчавам. Ще ти дам всичко, което имам. Натаниел, ще завършиш мисията си. Обичам те”.
“Благодаря ти”, каза той. “О, обичам те”.
Баба ми ме взе за ръка и ме отдръпна. Натаниел ме гледаше да напускам, все още усмихващ се и от далече можех да го чуя да казва, “Обичам те Мамо”.
Духът ми трепереше, но не можех да му отвърна, защото нещата започнаха да се случват много бързо.
“Ранеле”, каза баба, “има още едно нещо, което трябва да ти кажа. Кажи на всички, че ключа е любовта”.
“Ключа е любовта”, повтори тя.
“Ключа е любовта”, каза тя за трети път.
Тогава тя пусна ръката ми и думата любов завибрира в ума ми като я напуснах и паднах в дълбока тъмнина. Плачех като напуснах света на светлината и славата и любовта.
Последното нещо, което видях беше нейната протегната ръка.
(край на НДЕ-то)
След това Ранеле е трябвало да носи маска за обезобразеното си лице. Двете й деца, момче и момиче, първоначално се уплашват, но после свикват и й помагат. Част от проблемите със съпруга й се оправят с времето. При един пожар на съседна къща, тя успява да влезне и да предупреди хората, които са вътре, че има пожар и успява да ги спаси, въпреки, че за малко тя да умре. Около 7 години след това, тя ражда син, който много приличал на Натаниел, който тя е видяла в другия свят. Дава му това име.
